|
ИНТЕРЕСНО - Българска любовна лирика
автор: Александра Костадинова
Любовта винаги е била водеща тема както в българската,
така и в световната литература. И макар че търпи
различна степен на популярност през отделните периоди на
развитие на човечеството, тя винаги остава водеща
тенденция в литературния и културния живот. И сякаш
темите, актуални преди двеста години са същите, които
вълнуват сърцата ни и до днес. Чудим се на
проницателността на поети като Яворов и Славейков, а
всъщност всичко е толкова просто. Любовта може би е едно
от вечните неща, които нито времето, нито мястото могат
да променят.
Целта, която си поставих, пишейки тази статия, е да
направя една малка ретроспекция на великите имена в
българската любовна лирика, като на вашето внимание ще
предоставя произведения, които си струва да бъдат
прочетени и имена, които никога няма да бъдат забравени.
Първото нещо, което ми направи впечатление докато се
ровех в различните учебници по литература, беше фактът,
че дори "бунтари" като Ботев и Вазов, не остават
безпристрастни щом се заговори за любов. И макар че
творчеството и на двамата се определя по-скоро като
патриотично, отколкото като любовно, стиховете,
посветени на любимия човек са впечатляващо добри.
Повечето критици твърдят, че Вазовата голяма любов, това
е България, но въпреки всичко в живота му за кратко
намира място и една очарователна дама - Атина Болярска.
Няма доказателства обаче, че любовният цикъл на Вазов –
“Люлякът ми замириса” ( в който по-интересни
произведения са “Ти ме срещна” и “Очите” ) е посветен на
съпругата му.
В краткото като обем творчество на Христо Ботев има и
едно любовно стихотворение – “Ней”. Посветено е на Мария
Горанова. В него се разказва за силния копнеж, който
любовта поражда в сърцата на хората и неистовото желание
да спечелим обичания човек. Естествено с много
по-различни думи Ботев казва това. Все пак
стихотворението е писано преди сто и тридесет години, а
авторът му е един от най-изтъкантите ни революционери.
Няма как да пропуснем и Пенчо Слвейков и неговият цикъл
“Сън за щастие”. В него се отличават два смислови кръга
– природата и любовта. Моята цел е да ви предтсвя
любовта през очите на поета Славеков. А тя е нежна и
всепоглъщаща. Образът на любимата в повечето му
миниатюри е чисто духовен. Тя е “свидно дете”, сестра,
другарка. Любовта в Славейков е покойно и ведро чувство.
Но тя е просто наблюдавана, защото е недостижима. Както
щастието е утопична идея в славейковото творчество, така
и любовта, която носи щастие е невъзможна. И тази идея
се разкрива както в “Плакала е горчиво нощта”, така и в
“До пътните врата го тя изпрати”, “Во стаичката пръска
аромат”, “И наяве, и насън”, “Едничка дума...тя я не
продума” и много други.
За мен обаче най-великият романтик в българската
литература това е Пейо Яворов” с неговите “Две хубави
очи”. Нямам достатъчно силни думи да изразя възхищението
си от този поет. Говори така кратко и ясно, с толкова
силни и точни думи. Може би, защото е срещнал любовта
два пъти – в лицето на Мина Тодорова и Лора Каравелова,
той така добре изразява любовното чувство. На Мина е
посветил “Две хубави очи”, а на Лора - едноименото
стихотворение - “На Лора”. Патосът на чувствата в
“Обичам те”, “Ще бъдеш в бяло” и във “Вълшебница” е
удивителен. Любовта като висша сила и единствен смисъл
на живота е разгърната във всички тях. За да въздъхне
накрая примирено поета: “Душата ми е пленница смирена /
плени я твоята душа!”.
Един самотен поет пише за невъзможната любов и по-скоро
за самотата и живота без присъствието на най-великото
човешко чувство. Това е Николай Лилиев. Примирен със
своята участ, малко песимист, малко особняк автора
отделя място и за любовта, такава, каквато той я вижда –
“Студена е душата ми, царице, любов не ще обвърже моя
път”. И по тези думи е написан един от най-блестящите му
сонети, а именно “Като печален малък цар”. Любимата в
неговия живот е Ничия Никоя, която всъщност е един
илюзорен образ, защото поетът никога не успява да
обвърже себе си с никоя реална жена. И затова е самотен.
Следващия поет, с който ще ви срещна е Димчо Дебелянов.
Той е романтик и мечтател. Критиците го определят като
“поет на любовта”, защото тя е главна тема в неговото
творчество. Лириката на Дебелянов е силно въздействаща.
Но за него любовта е някъде там в миналото или в
бъдещето. Тя е идеална и е носител на висши ценности.
Образът на любимата е възвишено ефирен и в същото време
земен и физически осезаем:
"Аз искам да те помня все така
бездомна,безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила"
“Аз искам да те помня все така”, “Миг”, “Легенда за
разблудната царкиня”, “Жертвопринушение” (в него
Дебелянов показва плътското си виждане за любовта),
както и “Never more” са малка част от незбравимите
дебелянови стихотворения.
Гео Милев ....не бих го нарекла романтик. Определено
любовната му лирика не е най-силната му страна. Защото
Гео Милев е по-скоро бунтар. Неговият живот е твърде
оплетен и бурен, но въпреки това в него намира място и
Мила Гео Милева, на която е посветена “Анатология на
жълтата роза”. В гео-милевата любовна лирика прави
впечатление една категоричност. Той казва – “Сега е
твърде късно. Сбогом!” и това е.... няма експресия на
чувствата нито пък голям трагизъм. Любовта за него
просто не е висшия идеал, а има и по-важни неща като
новия свят, бунта и промяната. Интересни заглавия от
творчеството на поета-символист са “Иконите спят”,
“Докато не отвърнеш ти поглед в самотно съмнение” и
разбира се гореспоменатото стихотворение “Сега е твърде
късно. Сбогом.”.
Модернист, последовател на предметно-вещния стил, Атанас
Далчев започва и завършва своя поетичен живот със
стихове на любовна тематика. Темата за любовта в
Далчевата поезия има различни варианти - внушаването на
любовното чувство под ледената сянка на смъртта; драмата
на непозналия любов, отчужден и страдащ в самотата си,
обитател на градската стая; ироничното самонаблюдение на
ставащото в душата на младежа, дочул зад гърба си
момичешки смях. И разбира се личните любовни изживявания
на лирическия герой, избликналият чувствен порив, от
който "кръвта съхне", и, уви, така неусетно бързо
настъпилият час на интимна изповед на прага на
изтичащото вече земно време... Започвайки с “Елегия”,
“Здрач”, “Вечер” и “Сняг”, преминавайки през стихове
като “Повест”, “Дяволско”, “Любов” и завършвайки с
“Любовта на хамалина”, “Ангелът на Шартър” и “Гостенка”
Атанас Далчев пълно и цялостно обрисува любовта в живота
на хората.
Първата дама, която ще спомена е “вечната и свята”
българска поетеса Елисавета Багряна. Противно на
очакванията тя не е слаба и беззащитна жена с възвишени
представи за любовта. Не, тя е силна и макар че живее в
един мъжки свят има смелостта да му се опълчи. И да
отстоява правата на жените. Нейната голяма любов е Боян
Пенев. На него тя посвещава цял цикъл – “От бряг до
бряг”, включващ “Кладенецът”, “Витоша”, “Говоря с тебе”
и “Не те измести никой”. Последното е доказателство, че
истинската любов остава в сърцето на хората завинаги и
нищо и никой не може да я заличи.
Никола Вапцаров безспорно има място в нашата кратка
ретроспекция. Той често пъти се оказва раздвоен между
любовта към отечеството и интимните чувства тлеещи в
душата му. Но накрая Вапцаров решава окончателно кое е
истински важното ,необятното и вечното ,в което душата
на човека може да намери удовлетворение и спокойствие ,и
казва своята най-последна дума -“обичахме”. Стихове като
“Песен на жената”, “Любовна” и “Прощално” (посветено на
съпругата на Никола Вапцаров – Бойка Димитрова) доказват
точно това прозрение на поета. Защото въпреки всичко
любовта остава движеща сила в живота на хората.
Една по-различна визия за любовта е някакси детски
представена, през очите на едно осемнадесетгодишно
момиче, а именно - Петя Дубарова. Чувството, което се
улавя в цялото й творчество е по-скоро обич към света.
Защото тя е била много млада и неопитна, трепетите на
душата й са били плахи и неуверени. “Слънчевото момиче”
на българската поезия обича целия свят и е готова да го
събере в сърцето си. “Треперя ли? Студен ли е дъха ми?”
“Посвещение”, “Момчета”, “Обич”, “Ела сега” са част от
произведенията на Петя Дубарова, събрали в себе си
жаждата на едно същество да обича.
На следващо място ще поставя Дамян Дамянов. Един
прекрасен човек с топло сърце, който повече от всичко е
обичал своите почитатели. Песните за любовта на Дамян
Дамянов са ярко достижение за българската поезия.
Любовта е основен двигател в неговото творчество: магия
и болка, жажда за красота и интимност, трепет и страст,
тревога и уют, страдание и утеха. “Интимно”, “Обичам те
и те целувам”, “Среща”, “Ревност”, “Вик” са
стихотворения, които горещо ви препоръчвам да прочетете.
Ето едно стихотворение като подарък:
ОБИЧАМ ТЕ И ТЕ ЦЕЛУВАМ
Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие -
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
който първи проговори
той първи не обича вече. |
