|
ИНТЕРЕСНО - Велики филми за любовта
автори:
Антон Меляков, Вера Хинчева, Паола Иванова
„Казабланка“ (“Casablanca”) (1942)
Един филм, за който не може да не сте чували.
Абсолютната класика без съмнение. Казабланка е един от
най-големите хитове на Холивуд за всички времена.
Изобщо, каквото и да кажа за лентата ще бъде малко,
защото такива продукции са емблематични за цяло
десетилетие.
Едва ли името на режисьора говори много на нашенци тези
дни. Къртиз е режисирал и играл в над 40 филма в 3
десетилетия. Без съмнение,обаче, най-големият му удар
остава "Казабланка". Събрал екип от звезди, сред които
Хъмфри Богард, Ингрид Бергман и Пол Хенрейд, той прави
един от най-добрите филми, които човек е гледал.
Филмът е разтърсваща история, въртящя се около странен
любовен триъгълник. Казабланка е град в който по-лесно
се влиза, отколкото се излиза. Задачата, обаче, става
непосилна, когато си пръв в списъка на нацистите за
издирване. В случая класацията оглавява Виктор Ласло
(Пол Хенрейд). Единственият, който може да измъкне
Виктор е Рик Рейн (Богарт), който няма никакво намерение
да излага живота си на опастност за когото и да е било,
още по-малко пък щом става въпрос за Виктор. Тогава се
намесва съпругата на Ласло - жената, в която Рейн е бил
влюбен и която преди години е разбила сърцето му. В
замяна на това Рик да помогне на мъжа й, Лиза е готова
да предложи себе си, а изборът в странната ситуация
остава пред Рик Рейн...
Може би на някой сценарият ще се стори прекалено
сладникав и без съмнение, ако гледа филма, това му
съмнение ще се затвърди. Казабланка е правен през 40те,
не забравяйте това, така че много моменти ще ви се
сторят пресилени, нереални или стандартни, но това се
дължи на факта, че именно филмът ги е направил такива -
за времето си те са били хит и като такъв в следващите
60 години са експлоатирани по всевъзможен начин. За
качеството на филма не остава съмнение, наградите
потвърждаващи това са в изобилие, а сред тях са и три
Оскар-а и то сред най-престижните - за сценарий,
режисьор и за най-добър филм. Друг интересен факт е, че
филмът преди известно време оглави класацията на "Radio
Times" за "задължителни филми". Накратко казано, тази
история спокойно може да влезе във всяка една филмова
класация под наслов "За всички времена" и да претендира
за първото масто.
„Отнесени от вихъра“ (“Gone with the wind”) (1939)
"У нея пламна борбеният дух на дедите й, несломени и
след поражение, и тя гордо вдигна глава... Уверена бе,
че ще успее. Не се бе родил мъжът, който да й устои, щом
веднъж решеше да го завладее."
Протообразът на съвременната силна жена, използван до
полуда от сценаристи и писатели. Спомняте ли си обаче,
откъде е цитатът, коя е описана с тези думи? Без
съмнение, един от най-култовите женски образи, създавани
някога (едва ли някой ще ме обвини, ако го определя като
най-култовия за всички времена) - Скарлет О`Хара.
След като Скарлет О`хара завладява сърцата на милиони по
света чрез романа на Маргарет Мичъл "Отнесени от вихъра"
съвсем резонно Холивуд проявява интерес. Така през 1939
се появява и едноименният филм, дело на Виктор Флеминг.
Виктор е пресъздавал още на големия екран историите за
Магьосника от Оз и Мистър Джекил и Доктор Хайд, но
най-добрият му филм си остава "Отнесени от вихъра". Едва
ли хора, които не са близо до киното осъзнават в
действителност колко трудно е да се филмира книга.
Очакванията на хората са толкова големи (особено когато
става въпрос за подобна класика), че на практика колкото
и да е добра една продукция, тя никога не може да ги
задоволи. И въпреки това Флеминг успява да пресъздаде на
екран историята на Мичъл по толкова дабър начин, че това
му носи наградата за най-добър режисьор същата година.
Сюжетът на филма е ясен, а що се отнася до качествата му
- за това не говорят наградите (а те са страшно много,
сред които не липсват и доволно количество Оскар-и -
Best Picture (1939 Academy Awards), Best Actress (1939
Academy Awards), Best Supporting Actress (1939 Academy
Awards), Best Director (1939 Academy Awards), Best
Adapted Screenplay (1939 Academy Awards), Best
Cinematography (1939 Academy Awards) ), а това, че и до
ден днешен филмът не е останал някъде по архивите. Около
него непрекъснато се шуми, правят се различни подобрения
с помощта на компютър, снимат се филми за създаването му
и се купува непрекъснато по всевъзможни носители. Филмът
далеч вече се е разграничил от книгата и свети със
собствена светлина от положението на класически хит.
„Такива, каквито бяхме“ (“The way we were”) (1973)
Със сигурност сте чували името на Сидни Полак. Този
режисьор твори филми и до ден днешен, но тъй като
филмите му не са комерсиални хитове, около тях не се
вдига особено шум и вероятно малко от вас са запознати
по добре с това колко голям режисьор е. Един от
безспорните му хитове е "Такива, каквито бяхме". Филм,
който набързо завладява света със своята оригиналност.
Това е една от ранните продукции на Полак, но и една от
най-добрите и запомнящи се.
Историята разказва за любовта на две силни личности,
чиито политически разбирания са коренно различни.
Младата Кати Мороски е с радикални разбирания. Съдбата,
обаче, я среща с Хубел Гарднър - привилигирован писател,
абсолютен консерватор. Както често се случва и в живота,
противоположностите се привличат и между двамата пламва
силна любов. Двамата, обаче, ще трябва да се сблъскат с
различията си и да открият начин да ги преодолеят.
Няколко сцени в този филм разбиват тотално стериотипи,
поставени от повече от 20 години в Холивуд, което
превръща филма в емблематичен за 70-те години. Играта на
Бабрбара Стрейзънд придава изключителна реалистичност на
лентата. За тази си роля тя е номинирана за Оскар за
най-добра женска роля същата година - наградата, обаче и
се изплъзва. Все пак продукцията се сдобива със златна
статуетка от Академията в категорията Best Original
Score за 1973. Няма как да не спомена и факта, че ролята
на Хубел Гарднър се изпълнява от Робърт Редфорд, носител
на Оскар за най-добър режисьор за 1980, чието име говори
достатъчно само за себе си.
Филмът има всичко, което трябва да съдържа една класика
- чудесен сценарий, великолепен режисьор, актьори от
най-висок ранг и разбира се най-важното - новостта,
която променя коренно нещата. Лентата е една от
най-добрите любовни истории, които е гледал зрителят
някога.
„Брулени хълмове“ (“Wuthering Heights”) (1992)
„Английският пациент“ (“The English Patient”) (1996)
Общото между двата филма са не само актьорите в главните
роли и невероятно силният тандем между тях, но и
усещането за някаква нереалност в любовта, която
изпитват. Чувството, че любовта им идва от един друг
свят, различен от обикновената реалност, свят, в който
измеренията и законите са други, а условностите и
смъртта са просто дребни подробности.
Историята, разказана от една от сестрите Бронте използва
за декор Англия отпреди векове, но тя би могла да се
случи по всяко време. Мрачната, потискаща атмосфера
създава невероятно реалистични призрачни видения, в
които минало и настояще са свързани по неочакван и
неразбираем начин. В имението, изградено на толкова
неподходящо място, времето завинаги е спряло, а човекът
общува по-добре с духовете на отдавна отишлите си скъпи
покойници, отколкото с останалите живи около себе си.
"Брулени хълмове" е филм за самотата без любимия човек,
разкъсващата душата извънмерна ревност и непреодолимото
разделение на бедни и богати, с което всеки е длъжен да
се съобразява още от раждането си. В една ветровита и
неприятна вечер старият Ърншоу се завръща от пътуване с
необичаен подарък. Наивният, добродушен богаташ е довел
със себе си едно мръсно, но симпатично циганче и вярва,
че то ще бъде прието за другар от децата му. Детето няма
никакви роднини, няма нищо свое, дори и име, с което да
го наричат. Кръщават го Хийтклиф - и за малко име, и за
фамилия.
Между просячето и господарската дъщеря Кати бързо се
заражда любов. Тя е точно като него - първична, дива,
нищо общо с фините госпожици от средата си. Двамата се
разбират почти без думи. Само че благородният стар
господин скоро умира и Хийтклиф е принуден да слугува,
ако не иска да си тръгне. Той сам избира да напусне
високомерните богаташи, след като любимата му изведнъж
се сеща, че мъжът на живота й няма нито образование,
нито интереси, а не може и да й даде живота, с който е
свикнала. Отива си от нея, но с обещанието да се върне
достоен, за да я спечели.
Както често се случва, колелото на живота за завърта
така, че господарите стават зависими от своите слуги. И
Хийтклиф печели битката за правото на живот, но губи
любовта си. А в борбата му за Кати неволна жертва стават
цели две семейства, оказали се просто пречка пред
щастието. След токова скръб, смърт и нещастие не би
могло да се очаква друго, освен нещастен край и за
самите герои. След като цял живот другите са просто
играчки, които да ги забавляват, в миговете, когато
Любовта не е до тях, биха ли могли да очакват прошка,
пощада, нов живот, изпълнен с доброта и чисто щастие? В
живота всичко се заплаща, а крайният егоизъм получава
своята жестока награда, макар и за хора, които не искат
живот и щастие на всяка цена.
Историята би била просто поредната социална драма в духа
на английската литература, ако беднякът и богатото
момиче не прекрачваха границите между световете като че
ли са просто врата към вечното щастие и дълго чакана
среща след раздялата, давайки надежда за всички
"неравностойни" любовни истории.
"Англиският пациент" ни представя една изпепеляваща
любов дори в буквалния смисъл на думата. Една история за
това докъде можеш да стигнеш, за да защитиш любовта си и
как приличието, честността, границите на света, смъртта
губят всякакъв смисъл, когато искаш да бъдеш с някого.
Той е човек почти без лице. Би трябвало да бъде мъртъв и
наистина е. Никога няма да се възстанови напълно. А и не
го иска. Обгорял е до степен, в която животът и
разсъдъкът му се поддържат с шепа успокоителни, от които
накрая поглъща свръхдоза, не само, за да освободи от
грижите медицинската сестра, негов последен изповедник,
но и себе си от излишните мъки. От своя завинаги погубен
свят е спасил една книга, пълна с исторически извадки и
географски карти и рисунки. Книга, която само бегло,
откъслечно дава представа защо той стигна до пясъците на
пустинята в разбития и изгорял самолет. Един
изключителен ум, с бъдеще, е захвърлил всичко, увлечен
фатално по съпругата на свой колега.
Любов, която се ражда от омразата, от яда, че някой те
познава по-добре, отколкото сам се познаваш, че някой
изобщо би могъл да те превъзхожда. Омраза, че някой е
обсебил мислите ти и не иска да си тръгне доброволно.
Срещнал си го твърде късно. Когато се съберат двама
толкова горди, независими и непримирими личности,
предварително е ясно, че нищо добро не очаква не само
тях, но и всички наоколо. И трагедията не ги отминава.
Сляпата ревност и обидата от предателството правят
безсмислени всички опити да спасиш умиращата любима,
включително и опасното съгласие да станеш шпионин на
нацистите, само и само да се измъкнеш бързо от
проклетата безкрайна пустиня.
Един филм за любовта, появила се твърде късно, в
грешното време на грешното място и с погрешния човек.
История за грижите по един умиращ, които от обикновен
дълг се превръщат в нещо повече, докато слушаш как
същият човек е обичал някоя друга и тази любов ти никога
няма да заместиш. Пример за пречистващата сила на
изповедта, за себеотрицанието в името на някой друг, за
дързостта да обичаш въпреки всичко.
„Всичко е любов“ (1979 г.)
Филмът излиза през 1979 г. и превръща един от двамата си
главни актьори, Иван Иванов, в истински и несменяем
секссимвол и до наши дни.
Наглед историята е романтична и почти банална - любов
между двама души. Тя, обаче много бързо стига до искрени
и дълбоки проникновения за човешкия живот, за тежката
съдба и социалното разслоение.
Радо /Иван Иванов/ е сирак, отраснал по приюти и
поправителни домове. Живее, за да бяга и да намира
дребни забавления и кражби в София. Има проста философия
за живота и повече се интересува от това какво ще яде,
отколкото от любовните увлечения.
На един купон среща дванадесетокласничката Албена /Янина
Кашева/, момиче от "по-високата" класа - богата, с
влиятелни родители и положение. Към нея подхожда като
към всяко друго момиче, но когато тя му демонстрира
недвусмислено своето пренебрежение, той се влюбва в нея.
Скоро и тя се влюбва в него, но родителите й разбират,
че Радо е сирак и е определен като "потенциален
престъпник" и й забраняват да се виждат. Така двамата
прекарват дълго време в тайни срещи и борби помежду си,
защото и двамата са силни и непримирими характери,
готови да отстояват себе си и не знаят докъде ще ги
доведе техният избор.
Албена, обаче навлиза в света на самотния герой и така
скоро Радо доброволно се връща в трудово-възпитателното
училище по нейна молба, за да завърши най-сетне
гимназия. Междувременно, обаче тя разбира, че е
бременна. За да запази семейството си от срама дъщеря й
да роди извънбрачно дете, при това от "престъпник",
властната й майка се решава на крайна стъпка - довежда
лекар, който приспива Албена и предизвиква аборт. Същият
ден Радо, разбрал за бременността й, бяга за пореден път
от възпитателното училище, но стига твърде късно...
Така загубва не само нероденото си дете, но и Албена,
отказала се под този огромен натиск да се бори и
ненамираща вече смисъл в тяхната любов.
Макар наглед да интерпретира една вече поизтъркана
любовна тема, "Всичко е любов" по-скоро говори за
дълбоката психология на асоциалния герой, за неговото
предварително отхвърляне от обществото, за положението
му на вечно изпадащ от социалните граници - една съдба,
която дори не си е избрал сам.
Филмът акцентира и на особената промяна на вътрешния
мироглед, на която е способен всеки човек, завладян от
някакво силно чувство. Радо става оня "герой на своето
време", който никога не намира изход, но се променя,
поумнява, разбира, намира свои големи стремежи и дава
всичко от себе си, за да ги постигне. Дори и с цената на
една отказана и от доскорошната му любима Албена любов,
с цената на унижения и липса на чест, на вечното
подхвърляне на онези, които нямат щастливата съдба да са
отгледани в добро семейство. "Всичко е любов" е една
дълбока драма за насилието на системата над "малкия"
човек, позволил си да подаде глава, за постоянното
преследване и липсата на изход, за омагьосания кръг на
несбъдналите се мечти.
Образът на Радо е един от най-интересните в българското
кино - той едновременно показва истинската, детска и
неподправена мечта в комбинация със суров инстинкт за
оцеляване, любовта заедно със законите на обществото и
всъщност невъзможността да се промениш, защото нищо не
зависи от теб, освен това, което чувстваш вътре в себе
си.
„Тютюн“ (1962 г.)
„Осъдени души“ (1975 г.)
Темата за любовта в българското кино едва ли би могла да
бъде пълна без екранизациите по романите на Димитър
Димов. Свикнали сме да мислим любовта единствено като
блажена идилия на двама души и рядко се сещаме, че тя
има много нюанси и не всичките са толкова приятни.
Понякога любовта няма нищо общо с радостта, топлотата и
прилича повече на насилие и болезнена мания. Много често
ти струва и прекалено скъпо. Дори и живота.
Героите на Димов са "мономани" - обсебени от
една-единствена фикс-идея и неуслепи да оценят истинския
живот и да живеят като всички останали - с простите
човешки радости. Те не искат да бъдат обикновени,
безлични, като всички останали. Любовта им е силна, в
истинския смисъл на думата изпепеляваща, но и минава
покрай тях, без да я забележат, докато са заети с
религия, лудо печелене на пари, с илюзията, че градят
планове за щастие, което изглежда толкова далечно и
недостижимо, но все някога ще дойде. Време за любов
такива хора никога нямат, забравяйки, че животът не е
вечен, а смъртта те дебне от всеки ъгъл. Проглеждат за
истината обикновено именно едва в смъртта, която винаги
ги застига по някакъв трагичен начин, подчертавайки, че
след като животът не е бил в границите на разумното,
така и краят не може да е естествен и безболезнен.
Историите винаги се развиват на фона на бурни
исторически промени, разместване на социални пластове и
смяна на политически системи. Тежки периоди със
съдбоносно значение, които само показват колко дребен и
незначителен е отделният човешки живот, колко смешни и
безсмислени са личните му страсти, без значение дали
става въпрос за царе, милионери, високопоставени
свещеници или прости работници. Пред Историята всички са
равни, имат значение само доколкото ще изиграят
отредената им роля, преди завинаги да слязат от сцената.
Всички сме принудени да робуваме на обстоятелства,
режими, предразсъдъци, обществени нагласи, класи и касти
и трудно можем да извоюваме своето право на щастие.
Повечето от нас отрано разбират, че са безсилни пред
Съдбата и се примиряват. Ирина, Фани Хорн, Отец Ередия,
Борис Морев си приличат, въпреки националните и културни
различия - всички те са хора, които не се примиряват с
ограниченията и присъдите на живота, които не се спират
пред нищо, за да осъществят мечтите си. Не могат да
приемат измислени условности, разделящи хората, забрани,
които не те са измислили и никой не е искал съгласието
им. Но животът не прощава на смелите. Затова и са
толкова малко. Отиват си от този свят, без да оставят
нищо след себе си. Защото всяко нещо на този свят си има
своята цена, а най-скъпо плащат тези, родени, за да
бъдат изключителни.
Точно заради това и чувствата на подобни герои са твърде
далеч от стандартната, нормална, естествена любов.
Когато влюбването е било щастливо и нищо не ви разделя,
твърде лесно е да сте заедно. Но усещането, че можеш да
имаш всичко, което всъщност не искаш, а желаното все ти
убягва, все се отдалечава, превръща топлотата и обичта в
почти омраза от отчаяние и ожесточение, в изгаряща
болка, която никой не може да понесе, без фатално да
загуби нещо от човешкия си облик. Някак неизбежно това
води и до убийството на предмета на тази толкова
невъзможна, мъчителна любов - без значение дали
буквално, или "само" духовно. Щом не можеш да го имаш за
себе си, тогава той няма да принадлежи и на никой друг!
Само че без него и твоят живот няма смисъл и ти също
умираш. Разделени в живота, но заедно в смъртта.
Може би подобни истории изглеждат по-внушителни и
незабравими именно заради липсата на вечния, захаросан и
неестествен край тип - "те се оженили и заживели
щастливо", с който сме свикнали да завършват повечето
филми и сериали. Все пак, любовта не е в състояние да
победи абсолютно всичко, още по-малко пък - инатът и
желанието да си по-силен от всичко и да се случи точно
това, което най-много искаш. Но и не си ли мечтае всеки
от нас понякога за любов, извън границите на нормалното
и общоприетото? Не се ли е сблъсквал почти всеки с
ограниченията на традиционния морал и измислени,
остарели норми, които често пъти не отговарят на
реалното общество и реалните нужди и чувства в
съвременността? Кой не е страдал от бездушието и
жестокостта на онези нещастници, никога непознали
истинска обич хора, които не прощават на обичащите и
смазват щастието им с всички сили, на които са способни?
Все пак, може би Любовта наистина намира начин да
премахне пречките, неразбирането, разстоянието и да
събере двама души, макар и само за миг, преди да угаснат
завинаги? |
